Китайският език (汉语/漢語, пинин: Hànyǔ; 中文, Huáyǔ или 中文, Zhōngwén) може да бъде разглеждан като отделен език, но също и като езиково семейство, тъй като представлява съвкупност от местните езици, говорени от китайската етническа група хан.
Общоприетата форма на говоримия китайски е стандартният мандарин "普通话/普通話 (пинин: pǔtōnghùa); 国语/國語 (пинин: gúoyǔ)", чиято основа е диалекта бейдзин (Пекин). Стандартният мандарин е официален език в Китайската Народна Република (КНР), Тайван, както и един от четирите официални езика на Сингапур.
Китайският- стандартният мандарин, е един от шестте официални езика в Обединените нации.
Сред останалите разновидности, стандартният кантонски е широко разпространен и влиятелен в различни отвъдморски общности и остава един от официалните езици в Хонконг (заедно с английския език) и в Макао (заедно с португалския). Мин нан, част от китайската езикова група мин, е широко разпространен в южен Фудзян, в Тайван (където е познат като тайвански или хокло) и в югоизточна Азия (преобладава в Сингапур, Малайзия и Филипините и там е познат като хоккиен).
Повечето езиковеди класифицират всички варианти на съвременния говорим китайски като част от сино-тибетското езиково семейство и смятат, че те произлизат от един общ сино-тибетски праезик. Връзките на китайския с останалите сино-тибетски езици, както и реконструирането на сино-тибетския праезик, са предмет на продължаващи активни изследвания. Основната трудност за тях произтича от факта, че въпреки достатъчните източници за реконструиране на древната китайска фонология, не съществуват писмени източници, които да описват разделянето между сино-тибетския праезик и древния китайски. В допълнение към това много от древните езици, чието разбиране би подпомогнало реконструкцията на сино-тибетския праезик, са много слабо познати. Много от методите, използвани за анализ на произхода на индоевропейските езици от индоевропейския праезик, са неприложими към китайския, поради неговия аналитичен характер.
Старокитайският език понякога наричан и архаичен китайски, е езикът от времето на ранната и средната династия Джоу (1122-256 година пр.н.е.). Запазените текстове от този период включват надписи на бронзови предмети, поезията на „Шъдзин“, историческите записки на „Шудзин“, както и някои откъси от „Идзин“. Фонетичните елементи, налични в повечето китайски символи, дават известна представа за тяхното старокитайско произношение. Полезни в това отношение е и произнасянето на китайските символи, използвани в японския, виетнамския и корейския. За разлика от съвременния китайски, старокитайският допуска известна възможност за словоизменение. Той използва богата звукова система, в която елементи като аспирацията разграничават отделни съгласни фонеми, но вероятно все още не е тонален.
Среднокитайският език е характерен за периода Нанбейчао и времето на династиите Суей, Тан и Сун (6-10 век). Развитието му може да се раздели на ранен период, отразен в речника „Циеюн“ (601), и късен период, отразен в речника „Гуанюн“ (1008). Сведенията за фонологията на среднокитайския са по-надеждни и се основават на различни източници — вариации на съвременните диалекти, речници, чуждоезикови транскрипции, „римувани таблици“, съставяни от древните филолози за обобщаване на фонетичната система. Въпреки това реконструкциите остават несигурни и много учени се отнасят предпазливо към тях.
В продължение на столетия в миналото, до нарастването на европейското влияние през 19 век, китайският език е лингва франка в Източна Азия.До колониалния период официалните документи в Корея и Виетнам се пишат на китайски.
Развитието на говоримите китайски езици от началото на историческата епоха до наши дни е сложно. Повечето китайци, в Съчуан и в широка дъга от Манджурия до Юнан, използват като майчин език различни диалекти на мандарин. Преобладаването на мандарин в Северен Китай се дължи до голяма степен на равнинния релеф на този регион, докато планините и долините в централните и южните части на Китай благоприятстват развитието на езиково многообразие.
До средата на 20 век повечето китайци на юг говорят само своя местен китайски език. Тъй като Нандзин е столица на ранната династия Мин, местният диалект на мандарин става доминиращ поне до последните години на династията Цин. От средата на 17 век династията Цин започва да създава правоговорни академии, които се стремят да наложат правоговорния стандарт на диалекта на столицата Пекин, но те не оказват особено въздействие върху основната част от населението. Говорещите различни от мандарин езици в Южен Китай също продължават да използват езиците си за всички възможни нужди. Пекинският дворцов мандарин се използва само от висшите чиновници и остава слабо разпространен.
Промяна в това положение настъпва едва в средата на 20 век със създаването на система за задължително образование, която си поставя за цел налагането на мандарин. В резултат на това днес мандарин се говори от практически всички младежи и хора на средна възраст. В Хонконг кантонският се използва широко при британското управление, а и днес остава официален език в образованието, официалната реч и ежедневието, макар влиянието на мандарин да нараства.
